Тогава зрителят поиска централната роля

Татяна Ваксберг


© Evaristo Sa / AFPТе не искат да са зрители и толкова. Няма нужда да се издирват други прилики между тях, а и надали ще се намерят такива. От Бразилия до Индия, през Европа и Африка, негодуванието отключва различни стихии и тропа на различни врати, но целта е единна: протестиращите не искат да наблюдават как биват управлявани. Те искат пряко да участват в събитията, които определят техния живот. И няма значение колко големи са тези събития. В Бразилия битката може да се води срещу поскъпването на автобусен билет, а в Украйна – за геополитическата ориентация на цяла държава, но въпросът не е нито в билета, нито в държавата. Въпросът е в общия вик: „тук съм и имам нещо да кажа!“

Поводите за протестите един ден ще смаят историците с разнородните си искания. Протестиращите в Чили искаха по-силно държавно финансиране на университетите. В Турция стотици хиляди защитаваха дърветата в един градски парк. В Израел битката се водеше за по-достъпни цени на жилищата. В Египет всичко започна от протест срещу полицейския произвол. България се разбунтува заради назначението на подозиран в престъпление човек за шеф на контраразузнаването. В Йемен темата бяха ниските доходи, корупцията и безработицата. В Гърция протестът беше срещу съкращенията в държавния сектор. А какво ли да кажем за движението „Окупирай!“, което помете няколко континента с абстрактното искане за повече справедливост и по-добър живот.

Единствено в Тунис, страната, от която започна Арабската пролет, протестите покриха почти всички останали искания накуп: и апела за справедливо управление, и искането за по-високи доходи, и защитата на слабия човек, премазан от държавната корупция. Ако цялата вълна революции трябваше да има някакво име, то щеше да бъде това на Мохамед Буазизи, 27-годишен уличен търговец от Тунис, който се самозапали в родния си град Сиди Бузид. Буазизи беше прогонен от полицията заради това, че няма разрешително за улична търговия, а стоката му беше иззета. По-късно медиите разнищиха случая и установиха, че Буазизи е продавал стоката си на количка – подвижна форма на търговия, за която изобщо няма нужда от разрешително. Според най-разпространеното схващане просто са му искали подкуп, а той не е имал пари. По-късно Буазизи отишъл в общината, за да поиска разрешително, но там е бил обиждан от служителка, за която някои медии твърдят, че му ударила шамар. Последното, което Буазизи прави, е да поиска среща с губурнатора, за да се оплаче както от служителката, така и от полицаите. Но губернаторът отказва да се среща с него. Буазизи се самозапалва на улицата в същия ден и умира от раните си 18 дни по-късно. През това време революцията в Тунис вече е започнала. Само 10 дни по-късно тя вече е и приключила, доколкото президентът Зин Абидин бен Али подава оставка под уличен натиск и се спасява от хората със самоналожено изгнание в Саудитска Арабия.

Общото на всичките бунтове е също и в това как ги приемат властите: подозрително еднотипно. В арабския свят, Украйна и Турция протестиращият човек е сведен до марионетка на враждебния външен свят, високо заплатен от най-мрачните възможни сили, за да жертва живота си. В Турция властите твърдяха, че протестите са финансирани от „еврейски кръгове“, в Украйна се говореше за „разбеснели се фашисти“, а в страни като Либия – за агенти на империализма.

Това единство в оценките е лесно обяснимо, ако се доверим на един събирателен образ на всичките властители, срещу които стихийно започнаха бунтове. Този на Али Абдула Салех, например, лидер на Йемен в продължение на 33 години. Свалянето му е процес, който разкрива мъчителния до карикатура опит на един диктатор да запази властта си. През февруари 2011, когато от него се искат работни места и край на корупцията, той обещава да не се кандидатира за президентския пост през 2013 година. В същото време се зарича да довърши настоящия си мандат. Месец по-късно уволнява всичките си министри, като прехвърля върху тях вината за лошото управление. Още месец по-късно, когато вече му искат оставката, той обещава до 30 дни да напусне властта, ако му гарантират имунитет от съдебно дирене. Още месец по-късно, когато Арабската пролет е заразила практически всички страни от региона, Салех заявява, че отказва да се оттегли. През юни 2011 г. срещу него е извършен атентат и той е откаран на лечение в Саудитска Арабия, като остава формален лидер на Йемен още шест месеца. Чак през ноември 2011 г. Салех предава президентския пост в ръцете на вицепрезидента. Смяната на властта се осъществява три месеца по-късно.

Днес Салех все така живее в Йемен и дори си има музей – в него са изложени най-различни експонати, илюстриращи 33-годишния му престой във властта. Най-добрият източник на вдъхновение за нови протести.


На снимките:

1. „Тропическа пролет” срещу корупцията, Бразилия, 20 юни 2013 © EVARISTO SA / AFP
2. Млада жена (член на Black Bloc) протестира срещу Световното първенство по футбол, Рио де Жанейро, 30 май 2014 © YASUYOSHI CHIBA / AFP
3. Сблъсък между полиция и протестиращи в Кайро, 3 февруари 2012 © AMRU SALAHUDDIEN / DPA