„Живеем в общество, което боледува от тежка информационна булимия. Ние постоянно поглъщаме думи – и повръщаме думи. Нещо повече, вече повръщаме и изображенията, които медиите ежесекундно предлагат на нашето внимание.

Ставаме свидетели на безпрецедентно обезценяване на словото. Междувременно нашият фейсбук-абстрактен хуманизъм, способността ни да бъдем кръчмарски геополитици усложняват значително ситуацията. Няма защо да кокетираме с умове без сърца, няма нужда от фръцкане с рационални конструкции, за да се харесаме на медиите, които ни докараха дотук.

Някога поетите бяха пророци – днес те са редови маргинали. Дори да са от ранга на знаменита поетеса като Вислава Шимбрска, която през 2002 г. публикува едно стихотворение, което приемам като жестока реплика и жестоко предчувствие за изложбата, пред която сме изправени сега. Ето го:

НЯКАКВИ ХОРА

Някакви хора бягат от някакви хора.

В някаква страна под слънцето

и някои облаци.

Оставят зад себе си всичкото свое,

засетите поля, някакви кокошки, кучета,

огледала, в които огънят сега се отразява.

На гърба си носят канчета, вързопи,

с всеки ден по-празни и по-тежки.

Тихо се случва нечие отмаляване,

а в тълпата нечие озлобяване,

на нечие мъртво дете полюляване.

Пред тях е все неправилният път,

неправилният мост

над странно роза река.

Наоколо изстрели, наблизо, далеч,

отгоре самолет се вие.

Добре е да се случи тук невидимост,

една сива каменност,

а още по-добре - небитийност

за кратко време, а може би и за по-дълго.

Още нещо ще се случи, само где и що.

Някой ще ги посрещне, но кога и кой,

под каква форма и с каква цел.

Ако има избор,

може да не е враг

и ще ги остави някак си живи.

(Превод от полски проф. Искра Ангелова)

Пани Вислава иронично говори за някакви там. Тук тези някакви там хора имат лица, имена и истории. Те са фотографирани и изслушани с дълбоко уважание, с опит да бъдат пълноценно разбрани – независимо дали са българи или бежанци. Опит да бъде разбран страхът. Опит да бъде разбрана надеждата. Опит да бъде създадено общо място, където сме заедно всички.

Насред тежката информационна булимия тук видях хора, които преглъщат сълзите на другите и се учат да плачат – да плачат насред разчовечаването, на което сме свидетели и дори съучастници. Защото тук думите и картинките отново имат смисъл.

Кураж на тези, които ще минат оттук.

Кураж на тези, които ще останат тук.

И кураж на онези от нас, готови да се изправят срещу разчовечаването.“