Иван Бакалов, който знае, че истински е само стремежът към съвършения кадър

Журналист, фотограф и преподавател. Основател и редактор на сайта e-vestnik.bg Неговата работа като редактор и автор е по страниците на почти всички вестници и списания в последните 30 години. Точно тези десетилетия отбелязваме с изложбата Големите надежди. 30 години по-късно част от шестото издание на ФотоФабрика. В нея Иван Бакалов курира и показва своя фотоархив от първите големи митинги, с които започват промените след 1989 г. Фотографиите, запечатали придиханието между два строя и два свята, са в Регионален исторически музей София – Експозиция за национално помирение (бул. България 1). А тук са отговорите на няколко въпроса, свързани с фотографията, които зададохме на Иван Бакалов – човек, дълбоко свързан с изкуството на обектива.

Първият кадър
Не помня коя фотография ме е впечатлила за пръв път, но започнах още като ученик, помня миризмата на проявителя за филми и затъмнената стая, в която правех първи опити. И безкрайното прелистване на сп. „Българско фото”, „Съветско фото” и скъпоценните тогава редки броеве на западни фотографски списания, които бяха с по-висококачествен печат и големи снимки на цяла страница.

Съвършената снимка
Стремежът към съвършенство беше по-силен при фотографията с филм. Непрекъснато се стремяхме да постигнем високо качество на изображението, ограничени от възможностите на филма и копирането. Днес Фотошоп прави корекции, за които сме се мъчили с часове, а цифровият фотоапарат с 20-30 милиона пиксела постига изображения, които тогава сме имали за съвършени. Сега това технически високо качество дори изморява и черно-белите снимки с филм изглеждат по-артистични и … по-съвършени.
Няма съвършена снимка, има стремеж към нея.

Моментът
Много са фотографиите, успели да ме потопят в момента, запечатан на тях. Мога да спомена отделни кадри от National Geographic с животни и пейзажи, черно-бели кадри от войните на Робърт Капа или превърналите се днес в недостижима черно-бяла стилистика снимки на Анри Картие Бресон или на Доротеа Ланг, Филип Халсман.

Фокусът
Днес фотожурналистиката някак стана клише, едни и същи композиции, кадри с широкоъгълни обективи, портрети в много едър план с телеобективи. Има нещо като девалвация на изображението. И най-впечaтляваща снимка се губи, погледът минава набързо през нея – те са толкова много, заливат ни всеки ден от социални мрежи, интернет. Всеки има висококачествен фотоапарат в джоба, дали смартфон или компактен.
Вълнува ме фотографията от средата до края на миналия век, преди появата на цифровата.

Истината
Натрупването на снимки през последния век, откакто фотографията завладява медиите и бита на човека, води до промени в съзнанието. Допреди 100 години човек се е снимал десетина пъти, дори по-малко за половин живот. Допреди 50-60 години човек има няколко десетки снимки за целия си живот. В наши дни всеки човек от раждането си до средна възраст има стотици снимки. Разглеждането им дава едно усещане колко е бързо движението на времето. Като тайм лапс. Чрез фотографията усещаш колко е кратък човешкият живот. Разбираш колко всичко е преходно. И как някои неща са неизменни, независимо от промените в технологиите. Което е било, днес го откриват отново. Даже го има на снимка. И имаме много да сканираме – снимки и филми отпреди цифровата ера. Тепърва ще ги откриваме.