Преди да е свършила играта - Елена Телбис

Спомням си, че беше един от първите дни, в които вече можехме по-свободно да излизаме, без патрулка от близкото районно да обикаля по алеите в парка. Много ми беше омръзнало да се говори и да се пише само за вируси, пандемии, карантини, ваксини и погледът ми да се ъпдейтва с последната статистика. И по телефона нямах какво да кажа, защото след “днес купих лук” нямах много останало за споделяне.
В конкретния ден излязох с кучето си Фреди в парка. Наистина за първи път от доста време там имаше и други хора. В началото ни беше малко стеснително (на мен и на кучето), защото последните няколко месеца в парка бяхме само ние и го усещахме като хола вкъщи. После спря да ми е стеснително и отново започна да ми е никакво. Фреди ме заряза заради едно йорки и на мен ми оставаше само да си вървя бавно, с ръцете зад гърба, и да се чудя какво ли е това, дето би се получило от евентуалния романс между голдън и йорки. Голки? Йодън?
В парка има фитнес на открито, където обикновено винаги е пълно с хора, които бих искала да използвам момента, за да попитам: защо си мислите, че искам да слушам музиката от блутуут колоните ви? От месеци обаче никой не беше стъпвал там и беше тихо. И както си вървя бавно-бавно по алеята и още се чувствам леко странно, че навън има и други хора и още не мога да разбера какво изобщо се случва, какво се случи, защо на нас, заслужихме ли го, ние ли го направихме, природата ли го направи, виждам, че на фитнеса стои един около 6-годишен човек, който системно блъска един лост в друг.
Оказа се, че това ми създава не по-малко гадно усещане от музиката, която дежурно звучи в района. И аха да се врътна в обратната посока, за да ми е малко по-малко гадно, съзирам как към момченцето с подскоци се приближава друго дете. Малка, сладка кукла с шарена рокля на цветя, голяма, руса, къдрава коса и очила. Беше по-височка от него и доста гръмогласна. Влезе му някак иззад гърба и така кресна, че малкият директно си изпусна лоста.
“Здравей! Аз съм Мими. Искаш ли да си играем?”
Момченцето се посъвзе, обмисли набързо предложението и каза просто “Добре”. И после изчезнаха тичешком нанякъде.
Много се изненадах колко силно и внезапно се разревах.
Мими е супер. Искаш ли, казва, да си играем…
Ама ние предимно това трябва да правим. Предимно това! Преди да е свършила играта. Останалото са пълни глупости.

**Before the Game is Over
Elena Telbis

I remember it was one of the first days when we could go out, more freely, without a patrol from the local police station to monitor the park lanes. I was sick of people talking and writing of nothing but viruses, pandemics, quarantines, vaccines, of my eyes being constantly updated with the latest statistics. And I had nothing to say on the phone, either, because after “I bought onions today” I had little left to share.

On that specific day I went out to the park with my dog Freddy. There were, indeed, other people there, as there hadn’t been in quite some time. At the beginning we (the dog and I) were feeling a bit shy because in the last few months it had been just us in the park so we took it as an extension of our living room. Then I stopped feeling shy and started feeling meh again. Freddy left me for a Yorkie and I had no choice but to walk slowly, with my hands behind my back, wondering what would come out from a possible romance between a Golden and a Yorkie. A golkie? A Yoden?

There’s an outdoor gym in the park, normally full of people I’d like to ask this question: why do you think I want to listen to the music from your bluetooth speakers? For months, though, it had been unused and quiet. And as I was walking slowly down the lane, still feeling a little weird that there are other people outside and still unable to understand what’s going on, what happened, why did it happen to us, did we deserve it, did we do it, did nature do it, suddenly I saw a 6-year-old person standing at the gym and systematically slamming one bar against another.
It turns out that this created a feeling no less obnoxious than the music normally blasted around here. And just as I’m about to make a U-turn so I feel less bad, I see how another child walks, bouncily, towards the boy. A small, sweet doll in a colourful flower dress, big blonde curly hair and glasses. She was a little taller than him, and she was quite loud. She came to him from the rear and shouted so loud that the young guy dropped his bar in surprise.
“Hello! I’m Mimi. Would you like to play together?”
The boy came to his senses, thought about the idea and just said “OK”. Then the two of them ran off somewhere.
I didn’t expect to break into crying so hard, and so suddenly.
Mimi is supercool. Would you like to play, she says…
Well, we should be doing mostly that. Mostly that! Before the game is over. The rest is pure bullshit.

Screenshot-2021-08-28-at-17.31.28