Цял единствен ден - Боряна Телбис

Потресаващо необятна и смазващо непроницаема е мощта на вселената, която обитаваме. Всичко в нея е в непрестанно движение, което завихря прах и пепел, и слънчеви отломки и ги праща да танцуват някъде в ръба на нищото и да правят светове.
Без начало.
Без край.
Без да има кой да проследи перфектния им ритъм.
Без да има кой да им даде почивка.

И някъде
в една шестнайсетина от вселенски такт,
в свое собствено движение,
като покаяние и оправдание за всички апокалипсиси и супернови, черни дупки и мъглявини, протуберанси и пресъхнали космически реки,
в една безумно нагласена представа за време
същестува нашият свят.
Където сме и венецът, и палачът.
И спасителят, и серийният убиец.
И виновникът, и наивникът, винаги готов да даде прошка.

И всички роли носят своя ритъм и движение,
които се синхронизират с някакви стрелки,
нахъсани да мерят часовете,
в които ни е отредено да объркаме и да оправим
каквото е оставено за нас.
Стрелките ги създадохме сами за улеснение
и вече няма как да спрем коварството им.

Най-добре е да сме “тук и сега”, но така и не успяваме да се озовем където трябва. Защото самата мисъл за момента го счупва.
Моментът е крехък. Ефимерен.

Единствените, които успяват, са мушиците, родени с утрото и умиращи на свечеряване. Ефемероптера. Ефимерни създания с крила. Живеят един-единствен ден.

Цял единствен ден.

Понякога се питам какво ли щеше да стане с хората, ако всеки от нас можеше да има лукса да изживее истински един-единствен ден.

Цял единствен ден.

Сигурно щяха да ни поникнат крила.

A Whole Single Day
Boryana Telbis

The power of the Universe we inhabit is strikingly infinite and depressingly inscrutable. Everything in it is perpetually moving, lifting up dust and ash, and debris of the Sun, sending them to dance somewhere at the edge of nothing, and to make worlds.
No beginning.
No end.
Noone to witness their perfect rhythm.
Noone to give them a break.

And somewhere
In one sixteenth of a Universal beat,
In its own movement
As an act of repentance and justification for every apocalypse and supernova, every black hole and nebula, protuberance and dried-up cosmic river,
in an insanely set notion of time
our world exists.
Where we are both the paragon and the hangman.
Both the saviour and the serial killer.
Both the culprit and the simple man ready to forgive.

And all the roles have their rhythm and movement
That fall into step with some sort of clock hands
Eager to measure the hours
We have to mix up and fix up
What’s been left for us.
We created the hands ourselves as a shortcut
And now we have no way of stopping their treachery.

It’s best to be “here and now” but we never manage to be where we have to be. Because the very thought about the moment cracks it apart.
The moment is fragile. Ephemeral.

The only ones that manage are the little flies born with the morning and dying at dusk.
Ephemeroptera. Ephemeral creatures with wings. Those that live for a single day.

A whole single day.
Sometimes I wonder what would happen to people if each one of us could have the luxury of living fully for one single day.
A whole single day.
I think we might grow wings.

Screenshot-2021-08-28-at-17.34.16