By clicking “Accept All Cookies”, you agree to the storing of cookies on your device to enhance site navigation, analyze site usage, and assist in our marketing efforts. View our Privacy Policy for more information.



Attention: doors open

Да си остана вкъщи е лесно. Но как да се почувствам у дома си?
Обичам близките си отдалеч и мразя себе си отблизо.
Нямам абсолютно нищо за казване – и умирам от желание да ви го кажа.
Паскал пише: „Цялото нещастие на хората се дължи на неспособността им да останат спокойно в стаята си“. Прочетох това в стаята си и ми стана неспокойно.
Всяка стая на света е Еscape-стая. Всяка.
Аз всъщност бих останал – стига да знам, че мога да си тръгна.
Бих искал да ме поканят на партито и тогава да не отида.
Като всички други, и аз се мисля за по-различен от другите,
докато седя и сменям каналите.
Не ме интересува какво дават. Интересува ме какво друго дават.
Колкото повече не харесвам другите, толкова по-свързан се чувствам с тях.
Затова излизам.
Отивам в бар и сядам до прозореца, за да си мисля как е в другия бар отсреща.
Отивам на планина, за да ми липсва повече морето.
Бих искал да ми е удобно. Но ако го кажа на глас, ще ми стане леко неудобно.
Бих искал да ми е по-леко. Но и да си тежа на мястото.
Нямам представа къде е това място.
Знам, че тъгата е голям лукс. И че има много претенция в меланхолията.
Помня. Не защото съм паметлив, а защото само помнещият може да си позволи лукса на тъгата. Забравих кой го беше казал.
Нещата са твърде сериозни, за да спра да им се смея. И са твърде страшни, за да почна да се паникьосвам.
Кой съм аз, че да губя надежда?

Stand Clear, Doors Opening
Staying home is easy. But how do I start feeling at home?
I love my relatives from a distance and I hate myself up close.
I have absolutely nothing to say – and I’m dying to say it to you.
Pascal wrote: “All of humanity's problems stem from man's inability to sit quietly in a room alone”. I read that quietly in my room alone and felt anxious.
Every room in the world is an escape room. Each and every one.
I’d actually like to stay – as long as I know I can leave.
I would like to be invited to the party and not go.
Like everybody else, I consider myself different from everybody else while I sit there and switch the channels.
I don’t care what’s on. I care what else is on.
The more I dislike the others, the more I feel connected to them.
That’s why I go out.
I go to a bar and I sit by the window so I can think what it’s like in the other bar across the street.
I go to the mountains to better miss the sea.
I’d like to be comfortable. But if I say it out loud, I’d feel slightly uncomfortable.
I’d like things to feel lighter. But I’d also like everything to fall into place.
I have no idea where that place is.
I know that sadness is a great luxury. And that there’s a lot of hubris in melancholy.
I do remember. Not because my memory is good but because only those who remember can afford the luxury of sadness. I have forgotten who said this.
Things are too serious to stop laughing at them. And too terrifying for me to start panicking.
Who am I to lose hope?