By clicking “Accept All Cookies”, you agree to the storing of cookies on your device to enhance site navigation, analyze site usage, and assist in our marketing efforts. View our Privacy Policy for more information.

Blog

19.2.2021

Momchil

Зрителите, които ще посетят инсталацията „Седмият милион“ ще видят една изложба, но и ще я преживеят. Пространството включва снимки, видео прожекции и филмови ленти и трябва да се посети, да се види, да се разбере и да се усети. Работейки по идеята на експозицията, заедно с Фелия Барух, си зададохме въпросите „какво помним“, „защо го помним“ и най-вече „как го помним“. Отговорът е свързан с посещенията на лагери – при мен в Дахау и в Камбоджа, а при Фелия – в Аушвиц. В Камбоджа, в Пном Пен – единият от основните лагери на режима на Пол Пот, видях и разбрах какво означава безкрайното насилие с всичките му стаи, архиви и артефакти. Следващото ми посещение, недълго след това, беше в Дахау. Там, разхождайки се в едно огромно пространство, ме обхвана безкраен лед. Убедих се, че това е нещо, което всеки един от нас трябва задължително да разбере и по свой начин да усети, за да се научи да помни.
В „Седмият милион“ водеща за нас е емоцията. Решихме да създадем среда, с която посетителите да се свържат на интуитивно ниво. Целта ни е зрителите от една страна да видят, прочетат, разгледат, и от друга, ходейки през коридора на Експозицията за национално помирение на Регионалния историческия музей – София, да извървят един свой път до този спомен. Искаме да провокираме у тях емоция, която да им позволи да превърнат този спомен в критичен инструмент, свързан с нещо по-дълбоко у всеки един от нас. Пространствата на паметта имат значение за поколенията, които не са били свидетели на неописуемия мрак на Втората световна война. Ужасът на Холокоста следва да бъде помнен с разум и с душа. Това беше отправната ни точка при изграждането на инсталацията.
Гарнизонното стрелбище, локацията в която се случва „Седмият милион“, е болезнено свързана с българската история, и смислово надгражда и допълва инсталацията. Важна тук е разликата между публичния спомен и личното преживяване, защото Холокостът е нещо, на което младите не са били свидетели. Решихме, че един от начините да им покажем как да подходят към тази памет, е комбинирайки информация и емоция. Свързвам това и с концепцията за създаване на бъдеще. С мемориалите, музеите и паметниците си едно общество задава на новите поколения посоката, в която да градят бъдещето. За мен това е важното – по какъв начин ще говорим за спомена днес и как ще го предадем по-нататък. Нали няма да спрем да гледаме право в очите паметта, тази на ужаса на Холокоста, на Дахау и Аушвиц, на Камбоджа и Гарнизонното стрелбище?