За него ще прочетете навсякъде, че „гледа към звездите“. По-важното за нас е, че не просто гледа към тях, ами ги и запечатва на почти магически изглеждащи кадри. Тъкмо те му печелят второ място на конкурса Astronomy Photographer of the Year, ръководен от Кралската обсерватория в Гринуич, Лондон, привличат вниманието на NASA, които го включват в Astronomy Picture of the Day и го поставят сред 25-мата най-добри фотографи на Млечния път в света в конкурса Milky Way Photographer of the Year.

20 секунди светлина е първата изложба на Михаил Минков под открито небе. Носи това име, защото 20-те секунди са средноаритметичното време за екпонация на нощен кадър.

С изложбата на Михаил се открива фотографският фестивал ФотоФабрика 2025.

‍

Първият кадър ‍

Фотографията е била част от живота ми, откакто се помня. Получих първия си фотоапарат, когато бях втори или трети клас – Смена 8М. Спомням си много добре как след като изснимах филма, отворих апарата, извадих лентата от кутийката и си казах „Ама защо няма снимки на нея?“. И после ме обля студена пот и разбрах какво съм направил.
Фотографията е била моят начин да изразявам това, което съм усещал вътре в мен, спрямо неща, които са ми правили впечатление в заобикалящия ме свят. До голяма степен, за да изградя „око“ за красивото ми помогна Национално училище по изкуствата „Добри Христов“ – Варна със специалност „Изобразително изкуство“.

С пейзажна астрофотография се занимавам от 6 години, целенасочено и с много желание и чувство. Първия ми успешен кадър, в който заснех ядрото на Млечния път – центърът на нашата галактика, беше в края на април 2019 г. Бях на плажа край Шкорпиловци в 3 през нощта, нагласих камерата, натиснах копчето, изчаках времето за експонация и бам – на дисплея се появи снимката и бях „УАУ, това е, искам да правя само това!“. И така вече 6 години – елементът на изненадата и вълнението по детски ме карат да продължавам да будувам през нощта.

Съвършената снимка

Няма такова нещо като съвършена снимка. В природата няма нищо съвършено. Има стремеж към съвършенство, който те кара да се развиваш, да търсиш нови предизвикателства, да се тласкаш към предела на творческите си възможности. Ако си кажа „Ами аз съм супер добър, имам толкова награди, признания…“ и си повярвам твърде много – край, развитието ми спира и започвам да се взимам много на сериозно.
Харесвам си снимките след обработката за няколко дена месец и след това започвам да откривам грешки и вече не са ми така приятни. За мен процесът на самото заснемане, вълнението да си на терен в тишината на нощта ме карат да се чувствам много жив и смирен. После, когато обработвам кадрите, изпитвам онова, което чувствах, когато рисувах – това за мен е творческият елемент и ми доставя огромно удоволствие. След като кадърът е готов, вече не ми е толкова интересен, оставям го в архива и продължавам със следващия.

Моментът

Пейзажната астрофотография е много комплексно начинание и изисква доста планиране. Трябва да имаш идея какво и къде да заснемеш. Небето си е едно и също, но какво има в предния план, каква е идеята на автора, това те разграничава от масата. Затова и я наричам „пейзажна астрофотография“, защото земята и човекът присъстват в кадъра – за мен това е много важно. После трябва да се съобразиш с много фактори и ако имаш късмет природата да те допусне – например да няма облаци на небето – може да направиш кадъра и да запечаташ светлината на безкрай много звезди от небето. Тя стига до сензора на камерата ми – малко е като машина на времето, някои от небесните тела вече ги няма, но светлината още пътува към нас.
Да бъда сам в тишината на нощта, снимайки, ми помага да бъда тук и сега, да усетя момента, да присъствам и да се почувствам умиротворен.

Фокусът

След 6 години активно снимане мога да кажа, че в последната година намалих броя на сниманията за сметка на качеството. Първите 4–5 години снимах всеки месец по няколко пъти. Напоследък усещам как имам нужда да изляза от тази въртележка на снимане, обработка и постване в социалките – нещо, което няма общо със самото удоволствие от фотографията под нощното небе.
Сякаш имам нужда да докажа по някакъв начин на себе си, че има смисъл да продължа. В един момент всичко започна да ми се струва еднакво и някак си имах нужда „да сляза от влака“ и да погледна нещата отстрани.
Едно пътуване до Боливия, Чили и Великденския остров, което беше голяма моя мечта и което успях да организирам, много ме вдъхнови и ми върна центъра. Цялата емоция около него и кадрите, които успяхме да заснемем с групата ми, ме заредиха много и някак си ми дадоха отправна точка да продължа.

Истината

Когато застана сам под звездния купол с фотоапарата пред мен си давам сметка,колко съм малък и нищожен. Мащабира ме много силно. Допреди да пристигна на дадена локация съм бил в ежедневието с проблеми някакви, шумове и неща, които ни отдалечават и разсейват от едно вътрешно спокойствие и смисъл. Когато отида да снимам, чувам по добре тази вътрешна част от себе си, която ме кара да си дам сметка, че сме за много кратко време тук и че животът е много хубав, и онези проблеми, които съм си мислил, че са били големи и непреодолими, са всъщност малка моментна спънка, и не си струва да отделям толкова много енергия, за да ги мисля. Знам че звуча много клиширано и като някой западен гуру, обаче е самата истина. И колкото повече хора успеят да стигнат до истински тъмното небе и да останат за половин час в топла юлска вечер под звездите, ще разберат за какво говоря.

‍